Рождество Христово

Големите таланти на България - те и днес са сред нас чрез творбите си

ЮБИЛЕЙНА ИЗЛОЖБА  110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА СТОЯН ВЕНЕВ 

В ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ - КАЗАНЛЪК

Радостно дълго продължава честването на Стоян Венев из галериите в България. От 2014-та, юбилейната 110-та година от рождението на художника, отбелязването се прехвърли и в 2015, а с новата експозиция в Художествена галерия – Казанлък до средата на януари, то ще прескочи и в 2016-та! Изложбите в Кюстендил, София, Перник, Пловдив,  Пазарджик, Габрово, Ямбол  бяха заслужен реверанс към творчеството на един от най-популярните български художници на 20-ти век – популярен заради любовта му към хората, свързали живота си със земята, заради непринудените му образни разкази и закачки, силата на емоционалното въздействие на изкуството му, задържащи повече от век обичта на няколко поколения българи.

На 17 декември юбилейната сбирка от негови картини идва и в Казанлък.

Пет галерии с особено удоволствие работиха за реализацията на тази експозиция, посветена на един от най-празничните български художници: галерията-домакин – Художествена галерия – Казанлък, Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора” Кюстендил, Художествена галерия „Димитър Добрович” Сливен, Художествена галерия „Станислав Доспевски” Пазарджик и Градска художествена галерия – Пловдив. 

Юбилейната изложба цели да напомни за онази усмивка, която предизвиква Стоян-Веневият рисунък, и за неподражаемото чувство за хумор, отразено в творбите му. Тя е изключително богата тематично и като техники и включва портрети и автопортрети, христоматийни творби, бит, сватба, хумор и еротика, предадени от художника с намигване и лека закачка. Народни празници и веселия, искрите хумор в трудовото ежедневие, подчертано българският типаж на образите му -  независимо дали са нарисувани в български народни носии или в градски дрехи /или почти без дрехи!/ – самобитният, ясно разпознаваем стил, вдъхновен от фолклора и истинския, пълнокръвен човешки живот, правят безценните живописни творби празник за окото и душата. Празник, дошъл точно навреме и с наближаването на Коледа.

Откриването на юбилейната изложба 110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА СТОЯН ВЕНЕВ е на 17 декември, четвъртък, от 17.30 часа в залата за временни изложби на Художествена галерия – Казанлък.

          

 СТОЯН ВЕНЕВ ИЛИЕВ

            1904 - Роден на 21 септември в село Скриняно, Кюстендилско.

            1920 - Започва да публикува първите си карикатури с псевдонима "Пролетарче". По това време започва и голямото му приятелство с Владимир Димитров - Майстора. Пръв дарбата му забелязва неговият именит съгражданин: „Тоя талант не бива да се губи!”, рекъл Майстора и насочил юношата към Рисувателното училище в София. И едва 15-годишен, сиракът Стоянчо напуска Кюстендил и пристига в столицата, за да я превземе завинаги. Там става първият непълнолетен студент. Решение за това изключение взима проф.Стефан Иванов, който също усеща ярките му способности и вижда огромната любов на момчето към рисуването и решава да рискува, като го приема в своя курс. Чипоносото момче с весели сини очи не разчита само на парите за издръжка от баба си, която го е отгледала, а работи във вегетариански ресторант – вечер яде колкото може, а през деня в Академията само рисува. Работохолизмът му бързо става пословичен. Когато е пред статива, той сякаш не вижда нищо друго, освен образите, които се раждат там. По време на следването си той бързо се включва в артистичните среди и най-вече в групата на художниците, които се стремят да разчупят тогавашните канони в изкуството. Затова и се осмелява да създаде еротични картини, които будят едновременно възхита и възмущение. Първото – заради експресивния стил, второто – заради смелостта да ги излага на публични места. Случва се негови картини да бъдат конфискувани заради „неморално въздействие”, а художникът подведен под съдебна отговорност. „Исках да противопоставя два свят – отговаря той от подсъдимата скамейка – света на богатите и този на бедните.” Заради увереността му, че изкуството му е всичко друго, но не и неприлично, той не се признава за виновен. „Историята на изкуството е историята на голото женско тяло” – го защитава адвокатът му. В полза на художника натежава и фактът, че държавните институции са откупували точно тези картини – с „неморалното” съдържание. Но еротичните сюжети са само едва част от творчеството му, характерно с експресивния си стил и свеж, наситен колорит. До края на дните си Стоян Венев работи извън всякакви школи и стилове, като остава верен единствено на себе си – на своята четка и на добродушната си усмивка към човешката природа.

            1924 - Първа самостоятелна изложба живопис и графика в Кюстендил.

            1931 - Завършва Художествената академия. Сред основателите е на Дружеството на новите художници. Участва в няколко съвместни изложби със скулптора Иван Фунев; неколкократно е подвеждан под отговорност и заради антифашистките си идеи в своите произведения.

           След 40-те години -  Публикува свои карикатури във вестник „Стършел”, на който по-късно става редактор. Организира самостоятелни изложби в София /1942 г./, Москва /1965 г./, ГДР /1969 г./,  Западен Берлин /1971 г./, участва в общи изложби в Чехословакия, Китай, в Берлин, Будапеща, Лайпциг, Париж, Виена, Ню Йорк... Умира на 20 март 1989 г. Творби на Стоян Венев се намират в НХГ, СГХГ,  Дрезденската галерия, Пушкиновия музей в Москва, в галерии в Лондон, Париж, Петербург и в множество частни колекции.

Художествена галерия – Казанлък притежава осем творби на художника – „Автопортрет”, „Учителка”, „Глава на шоп”, „Пушачи”, „Задушница”, плакат и рисунка с акварел, както и две монотипии, откупени от автора в средата на 80-те години на миналия век.

Св. Спиридон Чудотворец

М О Л И Т В А
КЪМ СВЕТИ СПИРИДОН ЧУДОТВОРЕЦ

О, всеблажени светителю Спиридоне,
велики угодниче Христов и преславни чудотворче!
Предстоейки на Небесата заедно с Ангелските ликове
пред Божия Престол, погледни с милостиво око на нас,
които ти се молим и просим силната ти помощ.
Умоли човеколюбеца Бога да не ни осъжда според беззаконията ни,
а да постъпи с нас според Своята милост.
Изпроси ни от Христа, нашия Бог, мирно и безметежно житие, душевно и телесно здраве, плодородие на земята, изобилие и благоденствие, а най-вече да употребим всичко това не за зло и погибел на душите ни, а за слава Божия и за прослава на твоето застъпничество.
Избави всички, пристъпващи с несъмнена вяра към Бога от всички душевни и телесни скърби, от всяко гневно дяволско нападение.
Бъди утешител на наскърбените, лекар на болните, помощник на изпадналите в беда, облекло на голите, застъпник на вдовиците, защитник на сираците, хранител на младенците, укрепител на старите, пътевожд на странниците, кормчия на плаващите и
изпроси от Христа Бога всичко,
което е полезно за нашето спасение.
И така, наставлявани и запазвани от твоите молитви,
да достигнем вечния покой, и заедно с тебе да прославим Бога,
в Света Троица прославян, в Отца и Сина и Светия Дух,
сега и всякога и во веки веков. Амин!
* * * 
Източник: Фейсбук - https://www.facebook.com/dimitrina.stoyanova.5?fref=ts

Отново за Божиите чудеса, които никога не стихват!!!

Как св. Николай влезе в живота на един атеист

Това е история разказана в първо лице единствено число за един човек, който никога не е вярвал в Бога и как благодарение на Бога живее своя втори живот, като вярващ.

През 2001 година Негово Високопреосвещенство Ловчанският митрополит Гавриил ме назначи на енорийска служба в храм „Св. Неделя", намиращ се в най-стария квартал на града – Дръстене, приех тази служба с огромна радост и дръзновение. 

Храм „Св. Неделя" е старата катедрала на Ловеч, сгушен в подножието на хълма Стратеш, историята му се губи много назад във вековете. Изпълнен с ентусиазъм започнах ремонти, от които спешно се нуждаеха както храмовата сграда, така и масивните дувари, стигащи на места 4 метра, а също и красивата градина пред храма. Имаше толкова много работа. Скоро всички хора от квартала без да бъдат уговаряни, доброволно се включиха в работата за възстановяване благолепието на старата църква. И в тази обстановка на радостен трепет един човек с хайдушки мустак и с две патерици под мишници всяка сутрин ме посрещаше седнал на каменните стълби, с които започваше църковния двор:
– Добро утро отче, аз ако преча ще се преместя, но ми е много хубаво да стоя до храма.
– Добро утро, Бог да благослови! - стой си, ако пречиш ще ти кажа да се преместиш.

Не знаех нищо за него, но всяка сутрин с голяма усмивка той беше там, казваше, че му е мъчно, защото и той не може да помага заради недъга си, но имаше надежда, че скоро че хвърли патериците и тогава... на лицето му изгряваше усмивка и казваше:
– Ще помагам много и много, обичам Бога и съм му длъжник!

След няколко месеца в началото на есента бях поканен от този човек, на име Николай, да извърша водосвет у дома му. След като се помолихме Богу седнахме с Николай под асмалъка на къщата, жена му ни донесе по чашка ароматно кафе, а пред очите ни и току пред краката ни блестеше река Осъм, окъпана в лъчите на есенното слънце, небето бе теменужено синьо. В тази безметежна обстановка Николай ми разказа своята история, която по спомен ще възстановя тук:
„– Отче, роден съм в семейство, което никога не е почитало Бога. Родителите ми бяха работници, пратиха ме да уча във военно училище и когато завърших започнах служба в гранични войски. Малко по-късно се ожених, родиха ми се две момчета. Купих жилище във Варна, където възнамерявах след уволнението да живея със семейството си, всичко ми се подреждаше и бях щастлив. Като член на комунистическата партия бях възпитан в атеизъм, за Църквата се сещах на Великден, заради яйцата и на Никулден, заради именния ми ден, който просто беше повод да се съберем с другарите и да се почерпим. 

Настъпиха демократичните промени, в гранични войски нищо особено не се промени, освен че станахме безпартийни. Края на службата ми към Родината наближаваше и аз си представях как с жена ми и с момчетата отиваме във Варна, представях си плажа през лятото, как ходим за риба, как вечер се разхождаме по морската градина и такива работи. Но, един ден... последния ми спомен е от пейката пред щаба на заставата, а после, не знам след колко време, от слънчевите лъчи върху болничните постелки. Онова, което е важното тук е, че имам спомени от събития в този промеждутък, случили ми се докато съм бил в кома.

В един момент се събудих. Непозната стая, светла и пълна с разни уреди, болнични уреди. Аз лежах в легло и към тялото ми бяха прикачени всички тези уреди, чуваше се бръмчене, пиукане, съскане. Не разбирах какво се случва и точно в този момент започнах да се страхувам. Имаше някой в стаята – мед. сестра или лекарка, опитах да я извикам, тя не ме чу и излезе... продължих да викам, страхът ме завладяваше... После на вратата застана един стар мъж с побеляла брада и невероятно топли и грижовни очи, вгледах се в тях и някак се успокоих изведнъж. Мъжът се усмихна и каза: „Не се страхувай Николай, всичко ще се оправи." После се обърна и си тръгна. 

Лекарката се върна гледаше уредите и банките, опитвах се да я заговоря, но тя не ми обръщаше никакво внимание. Заспивах и се будех, виждах деня, нощта, лекарите, никой не ми обърна внимание. Само вечер, идваше непознатия с бялата брада и топлата усмивка, грижовните му очи ме успокояваха, мислех че е лекар. Беше ми добре когато той идваше. 

Дойде жена ми, плачеше, не искаше да разговаря с мен, осъзнавах, че съм много болен, но защо не иска да говори с мен?... Ето трета вечер и добрият старец отново дойде, приближи се повече от друг път и каза: „Е, Николай, повече няма да се виждаме тук, време е да ставаш." – усмихна се... искаше ми се да го прегърна. На другата сутрин се почувствах тежък, изморен и абсолютно безпомощен, опитах да извикам сестрата, за голяма моя изненада тя ме чу...

В последствие разбрах, че съм бил в кома след масивен инсулт без надежда за оцеляване. Лекарите определиха като „абсолютно чудо" събуждането ми, но това което най-много ме озадачи е факта, че в това отделение, където не се допускат външни хора, никога не е имало стар лекар с бяла брада – човекът с когото разговарях докато бях в кома!

След възстановяването ми – месеци наред в болницата, през което време се наложи да продадем апартамента си във Варна заради лечението ми – се завърнахме в Ловеч. Исках да се кръстя и с жена ми отидохме в храм „Св. Троица". 

След кръщението разказах историята си на отец Тодор Каменов, той извади няколко икони и ми ги показа. Когато видях изображението на едната от тях очите ми се напълниха със сълзи, не можех да кажа нищо – на нея бе изобразен св. Николай, човекът, който ме бе посещавал в болницата!"

Източник: Фейсбук – Официален сайт на Ловченска епархия:
http://predanie.bg/way-of-the-fathers-publisher/59-%D0%B2%D1%8F%D1%80%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0/806-%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D1%81%D0%B2-%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9-%D0%B2%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%B5-%D0%B2-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%B8%D1%81%D1%82#.VmQnw6ibBSk.facebook

Божиите чудеса, които никога не стихват

Удивително чудо на Св. Нектарий Егински 

Свети митрополит Нектарий, починал още през 1920 година - служил в храма  на гръцко село повече от седмица.

Вече ни е известно, че в Гърция почитат свети Нектарий като велик чудотворец. Там дори имат следната народна пословица: “Няма нищо неизлечимо за Свети Нектарий”.

- Преди няколко години жителите на едно от планинските села на Егина останали без свещеник. Времето си минавало, а все не назначавали нов свещеник. Най-накрая настанал Великият пост и селяните се развълнували.

В Гърция през първата и последната седмица на Светата Четиридесетница не се учи и работи, Гърция се моли.

Навсякъде спускат флаговете в знак на траур за разпънатия Христос, хората всекидневно стоят на продължителните Великопостни служби, ходят в кръстоносни шествия из цялата околност, държат строг пост без олио, а мнозина въобще не вкусват храна. Да се остане без свещеник по това време е немислимо.

След като се посъветвали, селяните решили да напишат молба до управляващия архиерей на епархията. 

“Свети Владико, - молели жителите на селото, - изпратете ни свещеник, макар и временно само за Страстната седмица и Великден. За да можем достойно да се приготвим, покаем, помолим и радостно с целия свят да посрещнем Светлото Христово Възкресение. Не ни оставяйте сираци, Свети Владико, не забравяйте за скърбите ни. Изпратете ни свещеник, когото благослови Ваше Високопреосвещенство”.

Епископът прочел писмото на предстоящото епархийско събрание и заедно с другите въпроси огласил молбата на миряните от Егинското селище: “Отци, кой може да отиде в това село?” Но всеки от присъстващите се оправдавал със заетостта си и казвал причината поради която не можел да отиде. След това събранието преминало към други въпроси и писмото на планинските жители било затрупано от други листове.

А след това просто ЗАБРАВИЛИ за него поради многото грижи и приготовления за наближаващия Великден.

Най-накрая настъпил Великият Ден на Христовото Възкресение, който в Гърция се посреща извънредно празнично и тържествено от всички. Православието е официалната религия на Гърция, там това е още и национален празник. 

Изминала първата празнична седмица, епархийските служители се върнали на работните си места и скоро архиереят открил на масата си ново писмо от планинското селце. 

“Свети Владико!, - пишели селяните - нямаме думи с които да изразим цялата наша благодарност и сърдечна признателност за Вашето пастирско съучастие и помощ на нашата енория. Винаги ще благодарим на Бог и на Вас, Свети Владико, за благоговейния свещеник, който ни изпратихте за да посрещнем Великден. Никога не ни се беше случвало да се молим с такъв благодатен и смирен Божий слуга...”

Епархийското събрание на архиереите започнало с въпроса: “Кой от свещениците отиде в селото от което на предишното събрание дойде писмо?” Всички мълчали, никой не се обадил, защото никой не отишъл да служи в това планинско село. Велико недоумение и горещо любопитство обладало свещенството. След няколко дни по каменистите планински пътеки на остров Егина се издигнали кълбета прах - в загадъчното село препускал архиерейският кортеж. За първи път в живота на това забравено село дошъл Владика с пищната си свита. Жителите ги посрещнали с великденски козунаци, кулуракя (великденски курабии), боядисани яйца и цветя, в пълен състав от старо до младо и тържествено ги въвели в малкия старинен храм.

Всички гръцки свещеници се считат за държавни служители и всеки е длъжен да оставя запис в църковен дневник, дори да е служил в храма само веднъж.

Архиепископът се допрял до най-почитаната икона в храма и веднага отишъл в олтара. През отворените Царски Двери всички видяли как той взел дневника и тръгнал към тесния прозорец. Прелиствайки припряно страниците той прокарал показалеца си на последния ред. “Нектарий, Митрополит Пентаполски” било написано там с красив почерк. Владиката изпуснал дневника и паднал на колене там, където стоял.

Вестта за Великото Божие чудо поразило с небесен гръм всички стоящи в храма!

Дългата звънтяща тишина била прекъсната от вълна емоционални възгласи. Хората падали на колене, издигали ръце нагоре, прегръщали се, плакали и благодарили гръмко на Бог и на Свети Нектарий. Едва тогава всеки от присъстващите започнал да разбира какво се е случило.

Господ Вседържител чул разплаканото въздишане на сърцата на Своите верни овце, оставени в скръб в далечното малко селце до върха на планината и ИЗПРАТИЛ при тях великия пастир от Царството Небесно.

Поради земната си слабост Владиката забравил за верното си малко стадо, но за него не забравил Владиката на Небето и Земята.

Цяла седмица през 2001 година св. Нектарий служил в това село, а той ПОЧИНАЛ през далечната 1920 година, бил ЖИВ с простодушните пастири и техните семейства, СЛУЖИЛ в храма, ВОДИЛ ги на Кръстни шествия, възглавявал тържествени траурни шествия през нощта - епитафии при Гроба Господен, ПЯЛ с тях химни и молитви, ИЗПОВЯДВАЛ, утешавал, наставлявал. Те не били чували никога от никого такива думи за Бог.

Сякаш този старичък духовен наставник с благ глас Го познавал лично.

Едва тогава народът РАЗБРАЛ защо през цялото това време неземна радост изпълвала сърцата им. Защо сълзите на покаяние и умиление течали като река и никой не ги сдържал и не се срамувал. Защо не искали да се хранят, да спят, а само да се молят с този дивен и добър старец. Иконата на Свети Нектарий се намирала в храма им на почетно място, но никой от тях не го разпознал. Господ скрил това от тях.

Превод: Елена Зелямова

Източник: Facebook  

https://www.blogger.com/blogger.g?blogID=5043582446926825877#editor/target=post;postID=8560770168609542415

"Предизвикателствата на семейния живот" - беседа с отец Владимир Дойчев